БОЯ̀ СЕ, бо̀иш се, мин. св. боя̀х се, прич. мин. св. деят. бо̀ял се, -а се, -о се, мн. бо̀ели се, несв., непрех. Обикн. с предл. от, за или със следв. изр. със съюз че или да. Изпитвам страх, страхувам се, опасявам се. — Няма вълци, господин съдия, не бойте се, — рече каруцарят с такъв тон, че почтеният чиновник се озърна плахо наоколо. Елин Пелин, Съч. I, 46. Млад беше тогава Индже,.. не се боеше от смъртта. Й. Йовков, СЛ, 126. Той се боеше, че ще умре, преди да разбере какво е нещо „българското“. Ив. Вазов, Съч. Х, 97. Напразно, майко, се боиш, / че скитане ме изхаби, — / че ти си вече, може би, / от син забравена остала. П. К. Яворов, Съч. I, 99. Тъжно ми й, дядо, жално ми й, / ала засвири — не бой са. Хр. Ботев, Съч. 1929, 31. Мокър от дъжд са не бои. Погов. Боя се за здравето си. Δ Боя се за живота си. ● Разг. С местоим. в дат. или със същ. и предл. на. Лют беше той, не се засмиваше, но пазеше момчетата си. Те му се бояха и го слушаха. Д. Талев, И, 250. Затворът като да беше някакво тяхно царство, в което всички трябваше да им се боят и покланят. К. Величков, ПССъч. I, 148. Аз са никому не боя — / ни на моми, ни ергени, / ни на царюви синове, / ни на везирски унуки. Нар. пес., СбНУ ХLVI, 195-196.
◊ Боя се като (както) дявол<а> от тамян. Разг. Извънредно много се боя.